Всеизвестно е, че София е обявена за столица на България

 

Всеизвестно е, че София е оповестена за столица на България на 3 април 1879 година по самодейност на Марин Дринов от Учредителното заседание на Княжество България. Най-важните причини за това обаче стават ясни едвам 70 години по-късно- в публикация на Петър Динеков през 1939 година в  общинското списание “Сердика ”.

Свикнали сме да мислим, че преди Освобождението София е била едно огромно, нечисто село, което инцидентно стана столица на свободна България. Това разбиране в основата си е погрешно, написа той в записките си, представени от Терминал 3.

За положението на София през XIX в. приказват голям брой мнения и бележки на чужденци и българи. Ще загатна единствено някои отзиви на българи, които 40 години преди Освобождението сочат София като бъдеща столица на България.

Неофит Бозвели в своето „ малко политическо землеописание “ от 1835 година назовава София първенстващ град на България , ситуиран в широкопространно поле, в радостно местонахождение, с голям брой антични остатъци, черкви и монастири в покрайнините, с една преизящна и прелестна “Св. София ”, която се вижда от 6 часа надалеч и преизпълня с рев и жал всяко сърдце.

И в. Богоров в своята „ Кратка география “ от 1851 година написа: „ София или Триядица има 60 хиляди поданици българи, турци и евреи. Намира се близо до планината Витоша, гъбава с руди, и е един от по-хубавите и основните градове в Турция, считан заслужено за столица на цяла България. Разположен е на прелестно и персонално поле при р. Искър, седалище на паша и митрополит. Има чисти и необятни улици, 8 черкви, голям брой турски джамии, добре направени къщи, заобиколени от гиздави градини и дървета; положително българско учебно заведение, всевъзможни занаяти, огромна чаршия и порутена остаряла цитадела. Вътре в града има две бани с минерални води, както и няколко наоколо отвън. Околностите му са накичени с 12 монастира “.

Интересен е още един факт: през 1875 година се повдига въпрос да се реалокира седалището на екзарха от Цариград някъде в България. Най-много поддръжници се явяват за София. Между тях са: Гаврил Кръстович, Никола Михайловски, Иванчо Пенчович, Иларион Макариополски, Марко Балабанов, Христо Стоянов и вестниците “Напредък ”, “Век ” и “Ден ”.

София през цялото иго бе едно от будните огнища на българската националност. Дори от време на време, изключително в XVI век, тя се издигаше до състояние на само духовно средище за цяла България.

През 1578 година пътешественикът Герлах изброява тук 13 български черкви. В София живеят и работят книжовниците Матей и поп Петър, умират страдалчески за християнската религия св. Георги и св. Никола Новий. Софиянци са жертвали и оскъдните си средства за издигане черкви и учебни заведения. Нещо повече – водят упорита битка срещу гръцките владици, завършила с изгонването на владиката Доротей през 1861 година Тогава всички занаятчии и търговци затварят дюкяните си и афишират обща стачка.

През XIX век София има и едно от най-добре уредените учебни заведения в цяла България. До тая висота го издига неговият шеф Сава Филаретов, един необичаен, деятелен и талантлив българин, който, за жалост, умира прекомерно млад, без да може да развие всички свои способности. Софийското учебно заведение е привличало младежи освен от околните покрайнини, само че и от далечни места — Македония, Тракия и Северна България.

Събитията през 1876 година провокираха привикване на интернационална дипломатическа конференция в Цариград. Там 6е решено да се даде автономност на българския народ и София бе избрана за столица на западната област.

Затова спомага най-много нейното преференциално географско и стратегическо състояние : тя се намира на значимите пътища от Западна Европа към Цариград и от Дунав към Македония. Поради тая причина в остаряло и ново време постоянно е играла огромна роля.

След завземане на Балканския полуостров турците правят оценка вярно нейното значение и я вършат столица на всички европейски владения на Турция (с изключение на Цариград, Одрин и Босна). Тук живее бейлербеят, комуто са подчинени земите от Дунав до Бяло море и от Черно море до Адриатическо. Това трае до 1864 година, когато при новото административно разделяне се образува Дунавският вилает със столица гр. Русе.

Успехът на съветските войски в България през 1877/78 година акцентира на напред във времето и въпроса за столицата на бъдещата свободна страна. Още през време на войната се явяват отзиви за Търново, Пловдив, Одрин и София, поддържани от разнообразни лица. Обаче скоро надвива схващането, че София би трябвало да стане столица на България.

В това отношение огромна роля изиграва софийският вицегубернатор и по-късно ръководещ отдела на просвещението, година проф. Марин Дринов. Той поддържа, че София се намира в центъра на българските етнографски лимити (Македония, Моравско, Тракия, Северна България и Добруджа), по тази причина, естествено е тя да бъде избрана за столица. Дори и след Берлинския контракт, когато България беше окастрена, мнението за София придобива нови поддръжници — по този начин столицата ще бъде по-близо до поробените български краища.

Схващането на Дринов надвива. С него са съгласни, в своите писма до Дринов, видните тогавашни дейци Драган Цанков, Христо Стоянов, Григор Начович, Марко Балабанов, Петко Каравелов и митрополит Милетий.

Предложението за София се възприема с цялостно единогласие, без всевъзможни разисквания. Народните представители стават на крайници с издигнати ръце и мощно вдъхновение и цепят въздуха с виковете: София, София, София!

Така София стана столица на България.

А думите на Григор Начович остават да звучат години наред: „ Направете я красива! “.

Днес в действителност тя е красива, чиста, издигната в духовно отношение, столица и на българската просвета, наша обща горделивост и наслада, написа преди 72 години Петър Динеков.

Можем ли в този момент да кажем същото за столицата и за самочувствието на столичани?